Благодарение на господин Никола Крумов, Народната библиотека в Босилеград се сдоби с няколко заглавия на издателството „Пощенска кутия за приказки“. Сред тях са и четирите книги написани от самия него. За съжаление, поради многото ангажименти, господин Крумов не успя да бъде наш гост, но разговора ни приключи с обещание, че ще го направи при първия удобен момент.
Кой е Никола Крумов?
Той обича да пише за обикновения си живот в панелния блок, за приятелката си Нора и котката Ивелина. Неговото лице не е познато за широката публика, но творбите му доставят парентерална доза настроение и смях у всеки читател. Никола Крумов е един от съвременните български писатели на хумористични разкази, част от проекта Пощенска кутия за приказки. Дебютната му книга, Дневник от панелните блокове излиза през 2015 г. като успява да се превърне в едно от най-продаваните заглавия онлайн. В нея Крумов събира своите кратки смешни истории, които преди това публикува само в сайтове и социални мрежи. Не по-малко заразителни са и следващите Междупанелни войни през 2016 г., Малка каменна топка през 2018 г. и Супа в котката през 2020 г. Всяка от тях представя него, Кольо, като главен герой, типичен балкански персонаж, който често изпада в абсурдни ситуации.
За да разберете творчеството на Крумов, моля прочетете този разказ написан от него:
Детегледач
Не мога да ги разбера децата. Оня ден една братовчедка на любимата идва на гости. Води и около четиригодишната си рожба Кристина-Анн-Челси Димова Памукчиева (последният да затвори вратата и да отиде до мазата за вино). Уж внезапно жените решиха да посетят комшийката от четвъртия. Бодро обявих, че отивам да пия в Еврофутбола. Но не… трябвало да гледам детето, защото и годеницата ми си имала личен живот. Докато се усетя, вече седях на дивана с малкото нещо. Наблюдаваме се. Кестеняво, хърбаво, с един бус тъмносини очи. „Обичаш ли, Каче (така ѝ викам съкратено), филми за Втората световна?”. Мълчи. „Чакай да ти пусна новините да чуеш.”. Проговори – искала сладолед. Колко досадно. Отде да го взема това. Представяте ли си как влизам в магазина, подпирам на тезгяха свирепата си външност и питам за сладолед. Ще ми отиде имиджа пред продавачките – мъж сладолед яде, тигър банан си бели. Дадох ѝ едно кубче лед да ближе. Почна да хленчи. Уффф. Какво да я правя?! Взимам това насекомо – ще го връщам. Слизаме при момичетата – сипали си джин и весело си бърборят. Веднага съм обявен за егоист и унищожител на женско щастие. Връщаме се – влача я по коридора като прахосмукачка. Наливам си бира и режа суджук. Малката ме зяпа небрежно. Сополи имала, изсекнах я; жадна била, напоих я; дъвка имала в косата, махнах я; студено ѝ било, тениска ѝ облякох; топло ѝ станало, съблякох я. Не издържааам. Пуснах мач, минавайки на ракия. През първото полувреме ѝ отправих следните забележки: не дъвчи ухото на котката (6 пъти), не изяждай дистанционното на климатика (7 пъти), махни се от телевизора (15 пъти), не пипай това (20 неща), спри да крещиш (много пъти). Акало ѝ се. Казах, че не ме вълнува. Почна да вие. Абе, аз да не съм изаквач. Търкаля се по земята. Няма как – ще се сере. Бесен я хващам за дебелата коса и я водя в клозета. Чакам отвън, мислейки за миньорска работа в Аляска. Нещото лопа. Леко открехвам вратата: „К’во искаш, ма?”, а то отвръща: „Някой трябва да ме избърше.”. На ръба на лудостта съм. Влизам… Исусе, каква смрад – това дете да не са го хранили с развалени рапани. Повръща ми се, но върша неблагодарната дейност. „Трябва да ме измиеш, тъпчо.” Искам да се разплача под леглото, но вместо това отивам до кухнята. Слагам си торбичка на главата (да не ми се вмирише кожата), нахлузвам готварските ръкавици, взимам гъбката за чинии, изцеждам отгоре цялото веро, а после мия. Подсушавам съществото, пушейки най-сладката цигара в живота си. През второто полувреме направих следните забележки на храносмилателното чудовище: не си пъхай суджук в ушите (20 пъти), не бягай (50 пъти), пепелникът не е шапка, не пипай екрана (80 пъти), не викай като душевноболна (100 пъти)… Не може така – всеки момент ще рухна. Викам ѝ: „Каче, бич божии, футбол играеш ли?”. Гледа ме заинтригувана. Имам една стара тенис топка. Разясних правилата, направих врати и подчертах, че топката никога не се пипа с ръка, защото това е шиб@но. Оказа се много талантлива, но победих – 15 на 14 с дузпа накрая (какво съм виновен, че съдията, в лицето на котката Ивелина, не видя добре ситуацията). Голям смях падна. Уморени сме заспали на дивана… Любимата ме събужда с целувка – бил съм прекрасен човек. Качето си тръгва със сълзи, силно ме прегръща. Безбожно врещи пред асансьора да се върнела при мен, но интересно това не ме дразни. Нора гледа лъстиво. Тръшвам я на операционната – сега ще види Исус и божиите ангели без да е умряла! Доволно тютюнопуша… Телефонът на моята звъни, а от разговора лицето ѝ бавно се променя. „Кольо, ти споменавал ли си пред Кристина думата „шиб@но”, защото сега детето казва така на всичко?”. Бързо си обух гащите – идваше тайфун. Отричайки, отстъпвах към входната врата. Бурята идваше… тази вечер спах в комшиите.
Само едно нещо не си спомням – изхвърлих ли оная гъбка или продължихме да си мием съдовете с нея!?
Никола Крумов, „Дневник от панелните блокове“, 2015 година.
От издателството и Никола Крумов, Библиотеката получи и заглавията:
БОНУС ВИДЕО:
Петьо Петков – Шайбата с разказа на Никола Крумов, в който героят е бавачка на тийнейджърка, която не ще да яде манджа, а той лъже съдбата, че реже картофите за салата, че да не се пореже:
Пощенска кутия за приказки е литературен проект създаден от Гери Турийска.
Литературният проект стартира през 2010 г. Всеки месец любители на късия разказ изпращат писма по зададена тема. Десет от историите се селектират и прочитат на живо. С текст може да участва всеки, като единственото изискване към авторите е да се вместят в три страници. Избраните произведения се прочитат от популярни личности — журналисти, писатели, музиканти, артисти и др.